https://www.facebook.com/share/p/1P5yDCUUpc/ – Тате, свърши газта за котлона. – Тате, няма вече сапун. – Тате, няма храна вкъщи. – Тате, дойде сметката за тока. – Тате, интернетът пак не работи. – Тате, трябва да отида на лекар. – Тате, училищната такса… – Тате, ще ни заведеш ли на кино? – Тате, ще ми дадеш ли пари за моите неща? А той… С потна риза. С износени обувки. С ръце, пълни с умора, и душа, отрупана със сметки. Поемаше дълбоко дъх… и казваше: „Остави, ще измисля нещо.“ Той е баща на четири деца. Работи в склад от понеделник до събота, а в неделя става в 5 сутринта, за да продава хляб на пазара. Не винаги успява да отиде на училищните тържества. Не винаги е на снимките. Но децата му… никога не знаят какво е да си гладен. Един ден най-малката му дъщеря му казала: – Ти никога не си у дома. А той ѝ отвърнал: – А ти никога не си с мен на работа. Много деца порастват, без да знаят какво е премълчал баща им. Стресът. Безсънните нощи. Дълговете, които е подписал мълчаливо. Желанията, които си е отказал. И времето, което е разменил за труд… за да не се тревожиш ти за нищо. Може би твоят баща не е бил съвършен. Може би е грешал много. Но ако днес имаш храна, училище, покрив над главата и шанс… някой е трябвало да се счупи, за да ти го даде. Никога не казвай, че нищо не е направил за теб. Защото, ако се вгледаш добре – много от неговите отсъствия са били просто любов, преоблечена като жертва. Благословени да са всички онези бащи, които не получават овации, но крепят дома си в тишина.