Аз винаги съм бил мил с мама. Някакъв афинитет и това е мистика менталното усещане за семейството. Тя вика и крещи, когато се бореше да ми стиска Живота от напътствия, ама аз не съм и повишавал тон. Аз бях кротко агне толкова години сред нервни хора, заради несъзнателният Живот на мама и на брата. Ама споко, прощавам им, защото те не могат да са, като Светците без Вдъхновението на Бога. Просто много фази на раненост имам и то боли ментално от тези микропрестъпления срещу мене, но съзнанието е всевисшо, защото прощава и спасява Живота, от някакви отмъщения и някакви страшни неща за времето на Живота, като да се забиеш в една точка, а не да вървиш по пътя, а това не е правилно за Човешкия Разум, и после защо хората са развалени.