Ключова роля в промяната на парадигмата за произхода на прабългарите и рестартирането на дебата се пада на най-важния ученик и последовател на Станчо Ваклинов – българския археолог Рашо Рашев (1943 – 2008). Неговата научна кариера се развива именно под знака на въпроса за произхода на прабългарите, който той започва да разработва още в ранните си проучвания. В началото на 90-те години на миналия век публикува две сравнително кратки, но важни статии, които трайно изтласкват дебата за произхода на курс, при който археологията е по-застъпена, като се изоставя традиционният подход, воден и доминиран основно от лингвистичния анализ. Едната статия е озаглавена „Две групи прабългари и две прабългарски култури“ и въвежда в полето на родната изследователска работа друг определящ аспект на ранносредновековната археология – този за различията между погребалните традиции на аристократичния елит и обикновеното население (общокултурен феномен през цялото Средновековие). Рашев поставя въпроса като изразява подкрепата си за възгледа на Бешевлиев, че прабългарите не са хомогенна група, а различните наставки за племенни и родови имена всъщност обозначават етническа принадлежност – -ар, -гир и -дур за различните тюркски, угорски и ирански елементи, които вероятно са се смесили по време на хунската епоха в Европа. Въз основа на някои лични имена и титли, дванайсетгодишния календар и други особености, Рашев стига до извода, че прабългарският политически елит вероятно е бил тюркски, подобно на този в Средна Азия. Това е резултат от събития през VI в., когато различните прабългарски племена в района на Кавказ, попадат, макар и само за няколко десетилетия, под управлението на Западнотюркския хаганат. Основните находки, свързани с тази подчинена от тюрките група, са ясно посочени като Перешчепинския комплекс и възпоменателния комплекс „Вознесенка“.

Но Рашев прави заключението, че тези примери (към онзи момент) нямат явна връзка с културата на „новите земи“ (Дунавска България), с изключение на гроб № 3 от могила № 5 от Мадара (Рашев, 1994, 30). През този период Рашев все още не може да черпи от находките от групата „Врап – Велино“ и в частност от гроба от Кабиюк, тъй като все още не са открити, които насочват към нетюркска традиция или поне традиция, която не е свързана с хаганата, сред прабългарския елит. След това Рашев пристъпва към идентифицирането на втората група – простолюдието. Още тогава са известни близо 20 некропола от езическия период, с трупоизгаряне, трупополагане и смесени, и той прави извода, че при инхумациите, които са около една трета от общия брой гробове, има преки аналогии на сарматски погребални практики от I – II в. в района между реките Дунав и Дон. Въпросните особености са ориентацията на скелетите на север или на запад, пластовете пепел на дъното или като подсипка на гробната яма, постмортално разрушаване на телата и брахикранни индивиди и най-важното – изкуствена деформация на черепа (ИДЧ). По отношение на кремациите, Рашев предпазливо допуска, че в двуобредните некрополи е възможно да става дума само за погребения на прабългари, но не и за славяни. Подобни предположения десетилетия по-рано прави Въжарова, но само за случаите на безурнови кремации. Рашев по този начин генерализира проблема с биритуализма и насочва усилията си към изясняването на въпроса за езика на прабългарите. Той подчертава, че броят на тюркските заемки в добре изучения български език от X в. (т.нар. църковнославянски) е много малко, което означава, че тюркоезичните слоеве сред елита са били съвсем малобройни и не са повлияли съществено на формирането на езиковия фонд. Що се касае до иранския език на обикновеното население, той издига хипотезата, че в райони като горско-степните области по средното течение на Днепър сарматските прабългари са били в продължителен досег със славяните, и това довежда до тяхната ранна етнолингвистична славянизация.